Затворничката
Когато се събудиш и сънищата недоволно се отдръпват от теб, защото предпочитат по-красиви места за явяване, а ти си все още в килията и се водиш бройка в сградата с охраната, какво ти остава? Може да се галиш сама, ако ти е хладно, но кожата ти се отпуска, нажежава и устните ти губят контрол. Само кожата ти остана от твоя любовен дом. Брррр! Иначе си на гадно място и изпитваш неловкост и гнус. Затова фантазирай! Например как ти изневерява любимия. Той и без това не се прикрива.
Защо дните не тичат? Нали им дадох допинг – връзката с дъщеря ми и страстта да започна живота си отново. Бива ли го текстът на тази обява: „Голямо момиче, с две пораснали деца, търси подкрепа за повторен скок на височина.“ Публикувам я на челото си.
Господин Фокус, както го кръстих, ми изпращаше книги – с предълги, но с точни обяснения на фокусите. Затворничките чакаха свижданията, живееха от думи до поглед, до преразглеждане на делото, а аз питах дали е дошло писмо за мен. Исках да се махна от тук и да си бъда отново аз, но променена. Само един бегъл поглед и се разбираше, че вече не съм същата. Промяната започваше. По-изострени черти, леко напълняла, заякнала, с клатушкащо се, но неизчезнало чувство за хумор. Силна и неразумна, готова да се хвана за първия фокус! Ама че затворничка, обвинена в опит за убийство на законния си и обичан съпруг. Обичан? Това мое качество се беше изродило в недостатък.
Фокусникът говореше и ме гледаше. Допирът до тялото ми ме караше да си представям, че съм узрял банан и всеки път, щом се обръщаше, обелките падаха.
Опознавахме се бавно и с прикрита лакомия. Не ми беше за първи път, но не е ли всеки нов човек, всяка нова идваща любов първи път?
Започнах да си представям как с господин Фокус работим заедно. Той, сериозен в костюма си, но с килната червена шапка, след третия фокус се разсъблича и перчи с късите си панталонки (предварително е обръснал космите по краката си, черни като космите по ръцете му). Моя милост, облечена като коминочистач или в моряшки костюм. А защо не и двата: редувам ги в зависимост от настроението и програмата ни. Като жена съм още нереабилитирана и мъжката кожа ми идва присърце. Между миглите и дневния режим в затвора си рисувах свежарски картинки за бъдещето. Той и аз. „Дуо Фокус“ – следват афиши и дълги опашки за представленията ни.
Тялото ми се съпротивлява на годините, но полът е жив. Може да си фантазирам как се дегезирам като мъж, но женското ми сърце се е запътило към влюбване. Предусеща какви щуротии замислям и напъва да ме спре.
- Дупенцето ти е уханен портокал! – събра очите ми той. Аз, глупачката, си чертая сцени и турнета, а господин Фокус ме разсъблича на глас. Наистина съм напарфюмирана, но заслужавам поне насърчение, а не мачовски комплименти.
- Не съм във възторг от теб.
- Скоро изхвърчаш от кафеза. Чаровността ти е предимство и не смятам да го крия. Не си стара котка, която се бои да ловува. Дали ще се досетиш как са ме засърбели ръцете и краката? Начертал съм план. Лятото идва, народът гладува за зрелища. Екипът ни събира очите им и задоволява празнотата в размекнатите им от горещините и еднообразното ядене стомаси. Смях и закачки.
- Да, бе! – почти извиках. Абе, направо си извиках, какво се правя на божа кравичка! – Съгласна съм, благодарна съм, но имам условие. Ще се обличам като мъж.
- Мъж? Двама мъже. Намаляваш шансовете ни минимум с петдесет процента. Двама мъже – скучно. Чувам как хората си тръгват.
- Затворничка съм.
- Излизаш. Гледай навън. Вътре остават загубенячките.
- Не е лесно да гледам небе без решетки, но ти не го разбираш.
- Ще си мъж, който фокус след фокус се превръща в жена. Кулминацията ще е твоето изваяно в трико тяло.
- И информацията, че излизам от затвора за опит за убийство.
- Е! Прекаляваш. Ноктите си остри не показвай на твоя покровител. Идеята ти е супер!
- Не. Това е лично. Не искам да се знае.
- Това е сензацията, партньорке, но е рано за печалба. Ще поработим за името ти, за почитателите ти и моментът ще изникне.
Господин Фокус. Щеше ми се да е добродушен и добронамерен дядо Коледа. Външният му вид загатваше за ангел, а след вглеждане и вслушване в думите му ангелското добиваше други черти. Щеше ми се да е... Поживял и вярващ във вълшебни пръчици, а не в рекламни трикове. Розовите книжки с бузести дечица прашасваха. Бях затворничка. Жена с тъмно минало. Подозрителен обект. Напирах да се показвам пред света, а част от него тропаше от наслада, когато виждаше как някой се унижава и надсмива над себе си. Пред публиката не може да останеш непипнат от злобата, помията и желанията за неприлични истории. Жълтото продаваше. Какво го давам ощипана – та дори и болниците днес говорят за печалба и рентабилност. Хуманността е в магазина за втора употреба.
Приехме взаимен устен договор с господин Фокус за ненападение. За година време. За една затворничка изпитателният срок си е в реда на нещата. Не намирах, че съм дискриминирана.
За излизането ми подари обувки. Бррр!Черни с висок ток от естествена кожа. Поставих ги на отвикналите ми да изглеждат елегантно стъпала и ми се доплака. Високи токчета – нещо като въведение в ритъма на живота след сградата с решетките. Затворих очи и за малко щях да припадна. Довери ми се като на изповедник, че е купил и за себе си нови обувки. Нали щяхме съвместно да изграждаме име и фокуси. Намирах го за символично и възбуждащо. Даже за романтично.
Пет дни още и изхвръквах от тресавището. Още пет сутрини с неизменните ми 77 коремни преси и щях да цъфна на пътя към селото на майка ми. „Ако искаш да изглеждаш добре, измий си косата, казват французите, но аз допълвам, че за чистите коси са важни и обувките. За да стъпваш със самочувствие“, изстреля съветите си фокусникът.
Самочувствие в затворничка. Обувките ми навяха спомен за приказката за Пепеляшка. За нищо на света нямаше да позволя след полунощ да се превърна в слугиня. Никакви непроверени балове с каляска от тиква и фалшиви коне. Никакви закъснения.
Господин Фокус плануваше бъдещето ми. А дъщеря ми беше изписала 14 тетрадки за мен. Ден след ден – 3 107 пъти за деветте години, две от тях високосни, бе споделяла, беше ме оневинявала и търсила. „Моята майка е най-важната за мен“, прочетох и ревнах на воля. Златно момиче ме чакаше. Аз само я бях родила, а тя самостоятелно растеше с мислите си за мен.
Ще придобия нова самоличност не с пристъпването навън от мрачната и влажна сграда, отмъкнала годините ми, а след дълъг и самотен душ. Гореща вода. В изобилие. Без погледи-ножици, изгребващи изгребаното в мен. Без забележки, че и другите чакат за къпане.
Излязох от затвора, обута с маратонки. Бях отвикнала да стъпвам леко и грациозно, токовете ме стряскаха. Бях изгубила тренинг да въртя дупето си. Ако ми потръгнеше, щях да ги нося до скъсване и да рева за още.
Из романа "Някъде другаде"