Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.06.2016 22:31 - Българският комплекс за национална малоценност
Автор: georgihadjiyski Категория: Други   
Прочетен: 5017 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 08.06.2016 22:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Българският комплекс за национална малоценност

 

 

"Ние сме малък народ."

 

"България е малка страна."

 

 

Едва ли са необходими твърде задълбочени анализи на обилната епистоларна продукция, бълвана от безчет наши повече или по-малко знайни и незнайни писмовници, която вече над век и половина залива нашето българско народно съзнание, за да бъдат не само почувствани изпълнените с тягостни, мрачни и безнадеждни внушения авторски размисли по отношение на народа из който са се пръкнали, но и да бъде осъзнато и осмислено (при цялата му невероятна абсурдност) тяхното изключително негативно влияние върху собствените ни национални самооценки, представи, блянове, светоглед.

Подхванатата песен от "славейогласния" поет (и политик) П. Р. Славейков "не сме народ, а мърша" и подета с мощен глас "болгар, болгар" от писателя - етнопсихолог (и нереализиран политик) А. Константинов, успя да засипе българската душа като плътна снежна покривка, навяваща пагубна хлад над народната виталност, която не можаха да превъзмогнат нито една голяма любов като тази на поета, народопсихолога и държавника Ст. Стамболов към предавалите го при това нееднократно български еснафлии и селяни, за които до сетния си миг мечтаеше да създаде независима и силна България, в която точно те, (а не техните управници и интелектуалци) да се чувстват удобно, нито дори вдъхновено написаната оптимистична теория за нашия народ от познавача на народната съдба и душа И. Хаджийски.

Ето защо, като начало ако се приеме, че един народ е онази самодостатъчна общност, в която пулсиращият в телата, съзнанията и душата на съставящите го хора стремеж към безсмъртие е в състояние да съхрани и пренесе човешкото битие в безкрая на времето, както и, че използването на някакъв повече или по-малко надежден психоаналитичен подход би могло да разкрие произхода на психосоциалната травма, която мъчи народната душа и потиска жизнеността на съответните човешки същества, което пък е първа стъпка към нейното осмисляне, осъзнаване и последващо превъзмогне, както и постигане на макар и "чисто" психосоциално освобождаване и възкресяване на народната душа, то тогава това е не само доста желано понастоящем, но и особено необходимо.

Разбира се да се разкрият и пресъздадат формите и проявите на моделираните над век и половина комплекси в нашето обществено съзнание, както и евентуално да се набележи някакъв път за тяхното превъзмогне, си е задача трудна, а и почти  невъзможна. Но пък това безспорно е цел, достойна да вдъхнови всеки истински българин.

 

 

 

Комплексът за национална малоценност в общностното съзнание на българина причини (етиология), патогенеза (възникване и развитие), симптоми (прояви), терапия (лечение)

 

За да разкрият и обяснят естеството на всеки един личностен или исторически процес в неговите норми или патос, историята, както и психологията, обикновено си служат с времеви изследователски подход – приемат, че всяко нещо, което се проявява в настоящия момент, има своите корени, заложени в миналото, както и някакво повече или по-малко обяснимо или необяснимо развитие в бъдещето. Може би затова, ако трябва да се търсят причините на добре изразения и видим от всички наши и чужди наблюдатели български комплекс за национална малоценност, едва ли би имало нещо по-удачно от една разходка в дълбините на миналото на нашия народ – чак до зората на формирането на неговото така тежко обременено с този проблем колективно съзнание. И наистина опознаването на всяко непознато нещо – та било то и психосоциален или етногенезисен процес изисква самото то – непознатото, неизвестното, неясното, да бъде съотнесено, съпоставено, сравнено..., с нещо повече или по-малко вече опознато и така – въз основа на забелязаните сходства или разлики на съответните белези да бъде поставено в някаква вертикална или хоризонтална класификационна система на ценности и мерки – а модерната българска нация – по една или друга причина възниква в най-абсурдната историческа епоха, върху развалините на най-обърканата държава и при това – чрез налагане на вижданията за националното бъдеще на най-неразбираемата от мнозинството българи своя част... 

Безспорно ХІХ век е онази сублимна епоха в човешката история, която променя завинаги както човешкото мислене и поведение, така и отношението на новопоявилите се за пръв път в човешката история модерни национални държави към техните граждани. И ако след Войната за независимост на САЩ (1786 – 1781 г.), Великата Френска буржоазна революция (1789 – 1794 г.), обединението на Италия (1870 г.) и обединението на Германия (1871 г.), в големите национални държави започват мощни социални процеси, насочени към достигане на общественото благополучие и до широките народни маси, в т.ч. и чрез безапелационна борба за пазари и преразпределение на колониалните владения, то на Балканите, пред новопоявилите се преди да имат дори и свои държави християнски нации, възникват непознати никъде другаде по света социални предизвикателства – за формиране на национална идентичност, за създаване на национални държави, за национално обединение…, които в крайна сметка превръщат този регион от разпадащата се огромна Отоманска империя в барутния погреб на Европа, при това – за дълго.

 

 

Любопитно: Нация за държавата или държава за нацията?

 

След края на Студената война, в условията на твърде интересен своеобразен крах на големите социални идеологии – Хегеловата диалектика и Марксисткият исторически материализъм, предлагали на пръв поглед логични обяснения по отношение на закономерностите на общественото развитие, съпроводен с тотален разпад на държавността в страните от Източноевропейския социалистически блок, в т.ч. чрез кървави междунационални конфликти, при отчитане на необходимостта от легитимиране на съществуването поне на своята държава, поддържайки нейния ранг на най-висша традиционна историческа ценност, редица интелектуалци от Евроатлантическата общност се впуснаха да търсят, разработват и предлагат нови хипотези за невидимите  механизми, които направляват световното обществено развитие.

 

Условно тези прелюбопитни хипотези биха могли да бъдат разграничени и класифицирани като: административни, социолноикономически и психосоциални.

 

Според дефинираните тук като административни теоретични постановки, националната държава, която заменя имперския мултинационален социален модел, е най-висшето възможно обществено достижение, като между държавата и нацията безспорно съществува тясна зависимост. Когато националната държава е по-стара от своята нация, (както е при големите Западноевропейски държави и САЩ), тя (държавата) е моделирала така съставящите нацията етнически, верски, социални … общности, че ги е превърнала в монолитно, единно и неразрушимо цяло; когато обаче по стечение на историческите обстоятелства нацията е възникнала преди да се е „сдобила“ със своя държава, (както на Балканите или в Източна Европа), започва мощен и неспирен процес на генезис на съответната национална държава и то не само чрез сътворяване на така необходимото чувство за общност на народа и изграждане на модерни институции, но и чрез кървави конфликти, целящи независимост.

 

Доста по-различна, но пък – прагматична гледна точка предлагат така наречените тук социалноикономически обяснения – според техните автори когато на определена територия се появи някаква общност – етническа, верска, социална…, чиито представители по стечение на обстоятелствата се сдобиват с доста по-висок жизнен стандарт от околното население, не само започва формирането на усещане за наличие някаква  уникална национална общност, но и мощен стремеж към сепаратизъм и създаване на своя държава, ако не за друго, то поне за да не се преразпределят с бедните съседи така трудно овладените ресурси.

 

В духа на класическия фройдизъм, психосоциалните теоретични постановки поставят акцента върху появата на лидери в общностите – а лидерите в своя стремеж към властта, служат както за идентификация на „обикновените“ представители на съответните общности, така и за твърде своеобразен психичен пренос на отговорността за извършването и на най-жестоките кървави престъпления под влиянието на неконтролируемо следване на агресивния нагон…

 

 В контекста на достиженията на обилната българска историография, от гледна точка на философията на историята твърде интересен се явява и проблемът за сътворяването на държавата – отвън, чрез външни сили – така, както е създадена Първата българска държава от хан Аспарух през 681 г. като алтернатива на Източната римска империя (Византия) и Третата българска държава през 1878 г. след Руско – турската освободителна война (1877 – 1878 г.), явяваща се алтернатива на разпадащата се Османска империя, както и голяма част от Източноевропейските държави след Първата световна война (1918 г.) или чрез вътрешнообщностни процеси, водещи до възникване, изграждане, налагане и отстояване пред враждебни външни сили на държавотворната идея в съответния народ – така, като е възкресено Второто българско царство след въстанието на Асеневци (1185 г.) или са създадени САЩ, държавите от Латинска Америка и какъвто опит правят българските революционери чрез Вътрешната революционна организация на Васил Левски (1869 – 1872 г.) и Априлското въстание (1876 г.)

 

По една или друга причина българският интелектуален и политически елит твърде ловко, но навярно подсъзнателно, при това с изумителна перверзия, използва тълкувания точно на тези идеи за да формира чувство за малоценност в колективната психика на нашия народ – мотивът за неспособността на българите да надделеят сами над турците, да се освободят от турското робство и да създадат своя държава, както и за „дарената свобода и държава от руснаците – освободители от дългото турско робство“, до такава степен е превърнат в рефрен, че заложен в нашето мислене пречи и на най-логично мислещите българи да оценят такива очебийни факти от рода на: съотношение на силите - брой на поданиците на турския султан и брой на българите (към 1876 г. – когато избухва най-значимият опит за освобождаване от турското робство – Априлското въстание), военно-тактическа подготовка и въоръжение на воюващите сили, политическо отношение на т. нар. „Велики сили“ към българското освободително движение и пр.

 

*******

 

Възползвайки се от предимствата на геостратегическо си положение, българските съседи – сърбите и гърците, не само успяват да получат свои, макар и малки и частично независими държави чрез воините на Русия с Османската империя (1806 – 1812 г.) и (1828 – 1829 г.), както и да предявят огромни претенции спрямо отоманското наследство, свързани със стремеж към съответното национално обединение, но и започват изключително агресивна политика, изтъкана от абсурдни териториални и дори – асимилационни аспирации както към земи с преобладаващо българско население, така и към българския народ. Ето защо не е за учудване, че по силата на добре познатото абсурдно балканско кръчмарско комплексарско мислене „я не ми се  прави на много нещо, че знаеш ли аз кой съм…“ на бълвания обилно емоционален гръцки и сръбски шовинизъм новозараждащият се български интелектуален елит отвръща със същото – по този начин – още в зората на създаването на модерното българско национално мислене, чувствата – при това негативни и изтъкани от присъщите на съседите – балканци комплексарщини вземат надмощие над логиката, както и поставят основите на една твърде интересна психосоциална патология, която в последващото историческо време се развива подобно на туморно образувание в българското колективно съзнание и би могла да бъде открита в темелите на редица социални злини, които сполетяват нашия народ.

Наред с това, през този и последващия исторически период след Освобождението на България (1878 г.) от турското робство, османското владичество, ислямското присъствие…, разширяващите се контакти на българския елит с модерните европейски нации, вкопчени по между си в борби за надмощие и използващи като едно от психотронните си оръжия същия добре познат и на Балканите психосоциален механизъм на всевъзможно принизяване на близки и далечни народи и собствено възвеличаване, „заразява“ по твърде интересен начин мисленето на същия този новопръкнал се наш елит, който не само го обръща и то по най-идиотски начин към народа, измежду който произхожда – лансирайки, при това изключително агресивно тезата за „вековната изостаналост“ на българите от „цивилизованите народи“, потискайки стремежа към естествено, автономно развитие на нашия народ, но и започва моделирането на достигащо до крайности чувство на патологична непримиримост към традиционно българското в нашето колективно съзнание, както и придаване на цялостния подражателски облик на всички образци на българската следосвобожденска култура и цялостното ни обществено развитие.

И така – учили, недоучили и видели, недовидели знайни и незнайни българи, заслепени от илюзорния блясък на модерната цивилизация, въздигат в българското съзнание култа към огромните катедрали, които противопоставят на малките схлупени български черкви, без обаче изобщо да си дават сметка, че не големината на храма е мерило за силата и дълбочината на вярата на Християнина; прехласват се по модерните технологични достижения без да се замислят над смазващата експлоатация на човек от човека, върху която са базирани; възхищават се от модерното въоръжение на армиите на цивилизованите държави, без да разбират невероятното обезценяване на човешкия живот, което стои зад тях; четат с умиление, превеждат и издават епистоларните продукти на модерни автори, без да осъзнават криещия се в тях вопъл на отчуждения творец от губещия своя човешки облик нов, дехуманизиран свят…

 

 

Първи парадокс – „робската психика на българина“ – или колкото по нелегитимно е едно управление, толкова по-абсурдни средства ще използва за да властва над народа.

 

Макар, че отдавна е в широко разпространение, едва ли някой знае кой е изнамерил абсурдната теза за т. нар. „робска психика на българина“, с която биват обяснявани чутовните механизми на съществувалите и турско робство, и византийско робство, и руско робство, и монархофашистко робство, и комунистическо робство, а дори и неспасяването на Васил Левски след неговото залавяне и конвоиране до лобното му място в София.

 

Парадоксът е в това, че ако приемем въоръжените действия за постигане на някакви общностни цели като висша форма на свободолюбие, то тогава за последните сто и петдесет години не би могъл да бъде открит друг по-свободолюбив народ в цивилизована и свободна Европа от обременените с вменена „робска психика“ българи, които за този период вдигат девет големи въоръжени въстания – Априлското (1876 г.), Кресненско – Разложкото (1878 г.), Източнорумелийското (1885 г.), Илинденско – Преображенското (1903 г.), Радомирското (1918 г.), Юлското (1923 г.), Септемврийското (1923 г.), Деветосептемврийското (1944 г.), Антитекезесарското горянско въстание (1949 – 1956 г.)…, по-голямата част от които периодично и систематично биват потушавани – при това с нечувана жестокост от българските управляващи клики; наред с това – в името на националния идеал за обединение на всички българи в една държава, нашата нация е въвлечена в шест воини – Руско – Турската (1877 – 1878 г.), Сръбско – Българската (1885 г.), Балканската (1912 – 1913 г.), Междусъюзническата (1913 г.), Първата световна война (1915 – 1918 г.), Втората световна война (1941 – 1945 г.), в които воюва не само срещу всичките си съседи, но и с всички велики сили за времето си.

 

Защо тогава тезата на „робската психика“ (на българина) бива толкова настървено лансирана от българския политико – интелектуален елит и е превърната в едно от мисловните клишета?

 

В модерните демократични държави властта се легитимира чрез избори, а политическите партии, които я използват за провеждане на съответните обществени дейности, носят своята отговорност пред своя господар – народът, както за законосъобразността на самите провеждани дейности – с ясна цел – общественото добруване, така и за подбираните политически деятели, които са призвани да ги осъществяват. По една или друга причина този класически процес на държавно управление се оказва неработещ у нас – при това още от създаването на Третата българска държава (1878 г.), та чак до наши дни. Нещо повече – пренебрегването на законите на демокрацията има своите твърде интересни особености в нашите обществени условия, които биха могли да бъдат подредени в следните хронологични рамки:

 

Ш От 1878 г. до 1918 г., когато са налични следните незаконосъобразни, антидемократични механизми относно сдобиването и ползването на властта: Държавен преврат на княз Александър Батемберг и т. нар. „режим на пълномощията“ (27 април 1881 г. – 1883 г.); офицерски преврат и детронация на княз Александър Батемберг (9 август 1886 г.); незаконосъобразен избор на Фердинанд Сакс Кобургготски за български княз (25 юни 1887 г., изборът е направен в противоречие с изискванията на Берлинския договор, легитимирал съществуването на Третата българска държава); авторитарен монархичен режим на княз/цар Фердинанд (1894 г. 1912 г.), базиран върху манипулации на съществуващата политическа, законодателна, изпълнителна и съдебна система, с оглед прокарване на лични, в т.ч. и корупционни интереси.

 

Ш От 1918 г. до 1944 г., който се характеризира с: Държавен преврат (9 юни 1923 г.); държавен преврат (19 май 1934 г.); едноличен монархичен режим на цар Борис ІІІ (23 януари 1935 г. – 28 август 1943 г.); перманентни бунтове, въстания и терористични актове в името на властта, придобиващи облик на гражданска война (1918 г. – 1945 г.); държавен преврат с помощта на Съветската армия (9 септември 1944 г.);

 

Ш От 1944 г. до 1989 г. – авторитарен просъветски комунистически режим – белези: „една партия, една държава, една власт“ – пълно обезсмисляне на демократичния процес на обществено устройство и управление;

 

Ш От 1989 г. до сега – възникване на олигархичния модел и тясно свързания с него „политически“ парадокс купуване на гласове в името на сдобиване с власт.

При наличието на такъв остър дефицит на демократична легитимация на властта в нашето модерно общество не е за учудване, че българската политическа каста и нейните лакеи в лицето на интелектуалния елит, безконтролно и безсъзнателно използват добре познатия от психологията механизъм за мощно и всевъзможно принизяване, унижаване и подценяване на управляваните от тях – ето защо тезата за „робската психика на българите“ с целия й възможен негативен смисъл не е нищо друго освен отчаян вопъл, останал в глъбините на времето от болен мозък на силно страдащ от комплекс за малоценност български интелектуалец.

 

*******

 

 

Симптоми

От психоаналитична гледна точка твърде интересни се явяват и самите симптоми (или проявите) на комплекса за национална малоценност. Макар и условно, измежду тях – като по-ярки, биха могли да бъдат откроени следните:

 

Ш Чувство за срам – едва ли има българин, който да не го е изпитвал – формирането на това чувство започва още от най-ранните ученически години, когато въз основа на обилните сравнителни анализи в учебниците с цивилизовани (и нецивилизовани) страни и народи, българчетата придобиват представа и за робствата български, и за изостаналостта на България – при това по всички показатели в сравнение с развитите страни, и за бедността на българите, и за малките размери на българската държава и малобройността на нашия народ, и за липсата на значими български културни и научни постижения в световната съкровищница, и за простотията и примитивизма на байганьовщината, а и какво ли още не, мощно запращащо всичко българско и родно в необятните, тъмни и мрачни социални дълбини, както и изпълващо българското колективно несъзнавано с тягостното усещане за родовия грях, че човекът се е пръкнал българин…

 

Ш Чувство за вина – и ако източникът на чувството за срам на българите е заложен предимно в учебниците по история (и цивилизация), география (и икономика) и така наречения цикъл от философски и обществени дисциплини, то учебниците по български език и литература – твърде фино и неусетно, успяват да моделират не по-малко саморазрушителното чувство за вина – че повечето от българите сме като Бай Ганьо, а не като неговия автор, че сме недостойни за чутовните подвизи и саможертви на възпетите реални или измислени герои, че сме хем глупави, а и прости и пр., и пр…

 

Ш Мегаломански социални тежнения – една от иманентно присъщите особености на психопатогенните прояви е неосъзнатото изпадане в психоповеденчески крайности – ето защо не е за учудване, че при наличието на добре изявен комплекс за малоценност в българското колективно несъзнавано, като негов контрапункт се открояват различни по характер мегаломански мисли и действия – в своите географски, исторически, политически, психични… проекции. А когато по стечение на историческите обстоятелства заложената в българското колективно несъзнавано мегаломания – като противовес на формирания комплекс за малоценност, се сдобие и със страдащ, макар и на подсъзнателно ниво, от твърде сходни негативни психични състояния „господар“ като Фердинанд Сакс Кобургготски, които мощно потискат всяка проява на възможност за трезва, логична мисъл, то тогава националните катастрофи стават просто неизбежни. 

 

 

Лечение и самолечение

С оглед безспорната огромна социална значимост на наличния проблем е особено наложително разработването и практическото прилагане на цялостна психосоциална терапевтична система, която, ако следва логиката на успешната психоаналитична теория и практика би трябвало да бъде базирана върху:

Ш Осъзнаване на естеството на проблема  в цялото му психосоциално негативно многообразие;

Ш Анализ на комплекса за национална малоценност;

Ш Изолиране на наличните симптоми;

Ш Въздействие върху факторите, които ги пораждат – учебници, научна и художествена литература, публикации в медии и социални мрежи…

Поради липсата обаче на каквато и да е методология на някаква повече или по-малко успешна социална психоаналитична терапевтична система, твърде интересни се явяват използваните способи за самолечение:

Ш Опозиционно отношение към властта и обслужващия я интелектуален елит – вариращо от всевъзможни подигравки, до описаните бунтове и перманентен отрицателен вот;

Ш Масова емиграция;

Ш Колективно суицидно поведение;

Ш Сътворяване на уникален фолклор като противовес на официално лансираните и изучавани културни образци…

 

 

Парадоксът на българския Едипов комплекс

Ако терминът „комплекс за малоценност“ е въведен в психоанализата от Алфред Адлер за обозначаване на определена изява на деструктивно мислене и поведение, потискащи нормалното личностно развитие, то терминът „Едипов комплекс“ е формулиран още от създателя на психоанализата Зигмунд Фройд. С него Фройд представя антиприроден, патогенен перверзен процес на деструктивна връзка между сексуален субект и обект, която в тази си същност, възникнала на определен етап от онтогенезата, не само генерира мощно психофизиологично страдание, но и има възпиращ ефект върху нормалното човешко израстване.

Ето защо, пренесен на психосоциално ниво и с оглед безспорния факт, че свободата на нашето Отечество е получена с „тежките родилни мъки на майчица“ Русия, с неговото наличие в българското колективно съзнание биха могли да бъдат обяснени множество парадокси на сложните българо – руски взаимоотношения. И безспорно патологичният психосоциален процес на българското русофилство и русофобство – пропит от присъщите крайности на болезнеността, изпълва модерната българска история, а и не рядко е оказвал мощно възпиращо въздействие върху така необходимите трезви и логично издържани оценки за едно нормално и взаимноизгодно политическо сътрудничество.

Някак си типично по Едиповски, още с неукрепнала държавност през първите години на Освобождението, българското общество започва изживяването на мъчителните стремежи на определени свои водачи за сливане на България с Русия – те биха могли да бъдат проследени и в т. нар. „русофилски офицерски бунтове“ (1887 г.), и в перманентната гражданска война, съпроводена с кървави терористични актове, подклаждани от СССР и целящи следването на тактиката за „износ на социалистическа революция“ (1918 г. – 1944 г.), и в желанието на определени комунистически кръгове България да бъде превърната в 16-та република на СССР за времето между 1944 г. – 1989 г., както и в огледалния образ на своите крайности, болезнено отхвърлящи всичко руско.

 

 

И съществува ли български кастрационен комплекс?

В психоанализата няма единно мнение за съществуването на изнамерения също от Зигмунд Фройд „кастрационен комплекс“ – основните критики относно неговата обективност, (главно от автори – неевреи, които по обясними причини не са преживяли болката от обрязването и последващата психическа травма от нея), са свързани с липсата на обективно потвърдени клинични случаи, които да отговорят на описанията на Фройд сред представители на различни етнически общности, а дори и сред целевата група на самите евреи, както и на експериментално доказани сходни ефекти. Въпреки това, под една или друга форма, травмата от загубата на телесен орган или страха от нея, не само съпровожда през целия живот определени категории лица, но и може да оказва мощен натиск върху нормалното житейско развитие, следващо дефинирания от Фройд „принцип на удоволствието.“

Реален или илюзорен, пренесен на психосоциално ниво „кастрационният комплекс“ се вгражда по изумителен начин в модерната българска история и прозира не само в историографски, белетристични и „чисто“ литературни писания, но и оказва своето травмиращо въздействие върху мисленето и поведението на поколения българи. Неговото формиране започва още с Берлинския договор (1878 г.), когато българите са разкъсани в пределите на пет държави; преминава през неуспехите на Кресненско – разложкото (1878 г.) и Илинденско – преображенското (1903 г.) въстания и достига своя апогей с жестоките загуби от Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1915 г. – 1918 г.) И за съжаление, по една или друга причина, в нашето колективно съзнание все още няма какъвто и да е компенсаторен механизъм, който да сублимира травмата от разрушения национален идеал.

 

*******

 

 

Няколко думи за заключение

Безспорно темата за комплексите, които мъчат българската народна душа, е необятна. Ето защо всяко ново вглеждане в нея е не само винаги интересно, но и би могло да послужи за основа на търсенето на възможности за тяхното превъзмогване.




Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

1. prarodinata - Поздравления за текста! Ако искаме ...
10.06.2016 00:52
Поздравления за текста! Ако искаме България и народът ни да оцелеят, от първостепенна важност е да работим за повдигането на националното самочувствие, но не кръчмарско-патриотарски, а аргументирано, спокойно и последователно. Няма никаква нужда да украсяваме и да си измисляме като повечето народи, достатъчно е да бъдем обективни и смели в отстояването на истината.
цитирай
2. georgihadjiyski - Благодаря
10.06.2016 09:31
Да, безспорно всяка историческа епоха изисква преосмисляне на всички ценности - в името на истината и вечността.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 2303768
Постинги: 382
Коментари: 550
Гласове: 3359
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031