Човек може да се впечатли силно от идеята за свободата - външното да не определя поведението му. Свободата да бъде себе си, да изживее себе си, да действа като себе си. Значи, нужно е да разпознае в себе си чуждото, несвойственото. Да го подложи на съмнение и да го премахне, да спре да е зависим от него - повече да не го следва сляпо. И като тръгне по този път, човекът всеки ден открива още и още неща, които са чужди ценности, чужди виждания, чужди модели. И се оказва, че това са нещата, в които до скоро най-силно е вярвал, тях е защитавал и на тяхна основа си е градил живота. Забелязва ги, вижда ги по нов начин и те отпадат.Свободен е от тях.
Сега вече човекът е много по-близо от всякога до това да бъде себе си. Дори повече не вярва в личността, Аз-ът си отива. Но все още не е намерил себе си. Продължава да търси и открива, че СЕБЕ СИ не съществува. Няма абсолютно, трайно, истинно, неизменно ядро. Онова което той е, съществува само в отношението с външното. Колкото и да се вглежда навътре, всяко нещо е само проекция на целия свят.
Ето това е моят опит. И, като го осъзнах, малко се шашнах. За щастие, попаднах на една книга, в която водят беседа един учен астрофизик и един будистки монах. И те го твърдят: всяко нещо съществува само в отношенията си с всичко останало. Няма никаква неизменност. Няма обекти. Това са само явления (събития), които имат смисъл и съществуват единствено в отношенията си с всичко останало. Оказва се, че ако нещо може да се нарече абсолютно, това са отношенията.
Това се оказва в пълно съзвучие с досегашното тълкуване на рисукните от Магура. Отделното изображение показва начин на поведение, т.е. отношение. Всеки символ изобразява "обработката на някакво множество". Всичко, което достига до него, той преобразува по определен начин. Но това, че символът обработва не е точно, защото казано така излиза, че символът е обект, а той не е.  Отделният символ е самото отношение.

В едно от тълкуванията две съседни "квадратчета" са противоположни и всички черни имат еднакви свойства помежду си, както и всички бели са еднакви едно с друго. 
В другото тълкувание различните цветове показват просто, че съседните "квадратчета" са различни едно от друго. Без всякакво задължение всички черни да са еднакви помежду си, а също и всички бели. 
И двете тълкувания, обаче, означават следното: всяко едно от тези "квадратчета" се определя от всички останали. И никое от тях няма съществуване само по себе си, а само в отношението си с останалите.
В действителност няма "квадратчета". В рисунките белите поленца не са оградени с нищо. Те просто са там, където не са черните. Вярно е и обратното. А в рисунките няма нищо случайно, в това съм се убедил. Нарочно са изобразени така, за да не се хващаме за "квадратчето" като за неизменна същност.
Отношениета междъ тях биха могли да се изобразят по границите им. Преди мислех, че другите фигури трябва да се поставят вътре в полетата, но сега мисля, че трябва да са по границите им. А може пък и двете да са верни?


Логиката на квадратите може да се пренесе и към кубове. До стените на всяко кубче са долепени противоположни, а по ръбовете - подобни. А всяко кубче има шест стени. Тогава отношенията, които го формират най-пряко са шест. 
Това ме кара да си спомня Звездата на Магребал. При нея шест външни "свята" формират съзнанието за себе си, което става чрез шест сетива. А всяко сетиво е форма на отношение към външното, то не е негово точно отражение.

Звездата е построена в силна зависимост с кубовете.
Разположението на кръговете по нея отговаря на върховете на куб в изометрия, а лъчите (осите) й  - на ръбовете на куба.
Следователно, отношенията са всичко. Всяка една промяна, всяко едно взаимодействие преминават през отношения. И свободата ни е в това, че сме способни да избираме какво отношение да имаме. С промяната на отношението се променя всичко. Умът на един е действието на друг и действието на един е умът на друг. И всичко е в отношението.
А магурските символи изобразяват "най-правилните" отношения. Или най-производителните. Да приемем тези символи в себе си означава да заживеем в съзвучен и уравновесен свят.
Припомнете си изводите на археолога, който твърди, че най-древната цивилизация на света е обитавала българските земи: в продължение на няколко хилядолетия изгежда хората са живели без всякакви сътресения, притеснения и проблеми. Не е имало разделение по власт, а са ценени личните качества. Все едно обществото е било на богове. Ама не като древногръцките. Онези са твърде скапани.

Ако се чудите къде да отидете тази година, не пропускайте Белоградчик. Благодарение на работата ми сега Белоградчишките скали вече не са само едно имагинерно понятие, ами се състоят от конкретни места и обекти, които са достатъчни за поне 5 дни обиколки. Посетете ги сами с помощта на Езотеричната карта на Белоградчишките скали, от която можете да си направите файл за gps, или пък се обърнете към мен за съдействие. Моите Белоградчишки турове през 2017 година.

Кирил Кирилов

 

.

Тя е едната част от отношението. И ако другата част от отношението зависи от усещането, то усещането все пак си е продукт на личността.
Себепознанието е процес на търсене и според намереното тя изживявя своя живот променяйки усещанията си.

А в този процес границите с другото наистина не съществуват.

Докоснал си нещо, но все пак, от всички усещания себеусещането е, като че ли най-обективния критерии за отношението.

Личността е съвкупност от отношения. Тя е нашето възприемане за нас самите - живея еди-къде-си, знам еди-какво-си, приятелите ми са еди-кои-си, изглеждам еди-как-си и т.н. Личността е функция на съзнанието - един запис за отношенията ни със света, за поддържането на чиято актуалност полагаме усилия - съзнателни или не. Личността няма усещания, тя е механична и е само една характеристика, описание.
Ако има "друга страна" в отношението, то това е съзнанието. То може да бъде в различна степен ясно - при различните хора. Едни са безсъзнателни, други са осъзнати. Недоразвитото съзнание възприема света през призмата на личността, защото е убедено, че е личността. Когато съзнанието започне да се разгръща, то отхвърля личността и започва да възприема нещата по-непосредствено. Вече не гледа света през личността. Съзнанието влиза в нови, по-непосредствени отношения.
Себепознанието е процес, в който си изясняваш, че си продукт на отношенията с всичко. И какви са именно тези отношения.
Когато има личност, именно тогава границите съществуват. Едва с отхвърлянето на личността отпадат и границите.

Личността е отговорът на въпроса Кой съм. Себеусещането на въпроса Какъв съм, а съзнанието - Какво съм.

На човечеството му липсва човещина! - Петър Увалиев